Ние сме човешки същества с неограничени възможности, които успяха да стъпят дори на луната. Развихме технологии, които ни позволяват да се свържем с хора от другия край на света, само с едно натискане на бутона на мобилния си телефон. Създадохме машини, с които можем да достигаме до дъното на океана или да летим и да се носим високо над облаците, да прекосяваме до далечни точки на нашето земно кълбо и да преодоляваме гравитацията. Докато си стоим у дома на фотьойла, можем да пътуваме виртуално и да опознаваме далечни земи и места. Развили сме технологиите, възможностите си и своята рационална интелигентност до невъобразими висини, а ни е толкова трудно да се взрем в себе си и да опознаем вътрешния си свят. Сякаш колкото повече развиваме тази страна от живота си, толкова повече се отдалечаваме от нашата собствена същност като духовни същества, надарени с емоционалност, чувства и интуиция. Трудно ни е дори да бъдем честни със самите нас, да погледнем навътре да си признаем как се чувстваме. Още по-лошо – една част от хората са с напълно прерязана връзка с емоциите си. И това съвсем не е метафорично, а абсолютно буквално и реално съществуващо явление, което науката е нарекла с термина АЛЕКСИТИМИЯ. Този феномен се наблюдава за първи път от психиатърът П. Сифнеос в началото на 80-те години на миналия век. При работата си с пациенти, с психосоматични заболявания, той забелязва, че голям брой от тях имат затруднения с изразяването на емоциите си. След множество проучвания и изследвания днес можем да кажем, че хората с високи характеристики на алекситимаята се характеризират с затруднения да осъзнаят, разпознаят и вербализират собствените си емоции и чувства. А когато не познават собствените се такива, не могат да разпознават и тези на хората. За това често изглеждат студени и безчувствени. От там страдат социалните им умения и контакти. Трудни изграждат дълбоки емоционални връзки, просто защото не познават емоциите – нито собствените си, нито тези на близките им и това в никакъв случай не е интелектуален дефицит – тъкмо обратното – много често те компенсаторно са доста интелектуално развити.
Алекситимията е дефицит на разпознаването на емоциите и след като няма идентификация те се генерализират в две големи групи – „Добре съм“ и „Зле съм“. Изразяването им и много обобщено. И всичко това води до промени на соматично ниво (в тялото) – страхът вдига пулса, кръвното, а понякога и телесната температура. И когато всичко това отиде на телесно ниво – човекът започва да боледува. Когато интензивните емоции не бъдат вербализирани, те стават недостъпни – не могат да бъдат осъзнати. Но емоциите се състоят от субективен, поведенчески и физиологичен компонент, които действат заедно. И когато човек е уплашен, сърдечната му честота се ускорява. Фактът, че не умее да осъзнае какво изпитва, съвсем не означава, че физиологичният компонент също спира да съществува. Той ще усеща свиването в стомаха, който е причинен от страха. И ще отиде на лекар. Лекарят ще го прати да си направи изследвания, които нищо няма да покажат. После ще отиде на втори, трети или пети специалист и всички ще казват, че му няма нищо и че е здрав. А той наистина ще страда и ще изпитва дискомфорт и болка. Медиците все по-често се сблъскват с така наречената психосоматична симтоматика. И може би точно това е една от вероятните причините за това явление. Вече има изследвания, които доказват взаимовръзката между наличието на психосоматичните заболявания и алекситимията. Също така тя се свързва с множество медицински заболявания и състояния, с високите нива на стрес, със сърдечносъдовите заболявания и с наднорменото тегло и с много други. Те са огромен проблем на съвременния начин на живот. Алекситимиците не могат да погледнат във вътрешния си свят и да потърсят там някаква причина за случващите се неща в живота им и поради това търсят причините някъде навън. Възможно е това да е една от причините да поддържат рискови за здравето поведения.
Моето образование ми даде възможност да консултирам хора със много тежки здравословни проблеми като бъбречна недостатъчност, диабет, сърдечни и съдови проблеми, хора, които току що бяха претърпели тежки операции или тъкмо се бяха изправили пред необходимостта това да им се случи. След всичките проведени консултации и след всяка среща, общата констатация като цяло беше невъзможността на тези хора да говорят за емоциите си. На въпроса : „Как те кара да се чувстваш този или онзи факт?“, настъпва объркване, което бързо се пренасочва в описване на мисли, действия и чиста фактология, без каквато и да било следа от опит дори да говорят за емоциите си. И това разболява. Това е пагубно за психиката, за тялото и за личността. Ако от емоциите нямаше нужда, то еволюцията просто щеше да е заличила тяхното съществуване, така както всяко ненужно нещо се губи или изчезва. Но ги има и всеки човек изпитва емоции. Всички хора по всяка точка на света изпитват емоции и щом ги има, има някаква причина. За какво служат те, за какво са ни необходими, нужди и полезни можете да прочетете ТУК.
автор:СтелаЯнева